Етнология, Фолклористика, Антропология (ЕФА) : ИДЕИ и ТЕРЕНИ

Емпиричният материал, на базата на който авторката прави заключенията си, е резултат от теренна работа в Гърция. Встъпителните й думи поставят проблема в контекста на съвременната ситуация на засилващи се глобализационни процеси, които провокират активиране на саморазбирането като различни сред множеството други. Едновременно с това обаче в хода на глобализацията все повече хора разрушават модела на живеене само в една държава, с което прекрачват границите на локалното диференциране. Гръцките мигранти и не-гръцките туристи искат при завръщането/посещаването на Гърция искат да се срещнат с типично гръцкото. А самите местни хора все по-често си задават въпроса – какво е именно типичното, какво в храната, историята, визията, съхранените обичаи и празници е оразличаващо ги от всички останали? Как изглежда днес едно гръцко село? Това е също толкова неясно, в смисъл на динамично, колкото и какъв е броят на жителите му. Различните аспекти на локалитет се променят и преоткриват, така да са се каже, всеки ден. Тази трудна дефинируемост на локалното авторката се опитва да свърже с дискусията с външните, но все пак поставена в глобалната плоскост.

Обект на наблюдение в този текст е остров Лесбос. Той дълго време остава встрани от туристическите вълни (обхванали други острови или части на Гърция). Когато през 70-те години Лесбос е “открит” от европейските и американските туристи, това се случва най-вече в югозападната част на острова, където се намира село Ересос, разположено на самия морски бряг. За това село се твърди, че през 6 в. пр. Хр. там е живяла Сафо. През 80-те години мястото за кратко се превръща в Мека за лесбийки. Жителите на Ересос в тези години започват да се ориентират към туризъм, но в началото това не е лесно, поради създадения и на практика “внесен отвън” образ на селището като “мястото, на което е живяла лесбийката Сафо”. Днес Ересос е туристическо място на морето, бързо се строят малки хотели, таверни, барове, магазини за сувенири – разположени в крайбрежната ивица.

И докато Ересос се задоволява с възможностите, които предлага туризмът и се опитва да им създава съответстваща среда, Моливос – град на Лесбос на север, един от важните градове след столицата, избира друг път. Моливос е малък град, но е административен център на област Митимна (Mithymna), разположен е също на морето, под скат с генуезко-турска крепост, строена във византийско време. Средновековните къщи на Моливос са разположени на самия брят на морето и образуват своеобразно произведение на строителното изкуство, което пази брега от пирати - малки улички, калдъръм, лози, които пазят сянка, кафенета и ресторанти, чиито балкони са с гледка към залива и морето.

Съхраняването на паметниците. Преди 70-те години когато започват да се строят първите хотели в Гърция (не и на остров Лесбос), през летните месеци Моливос се посещава от хора на изкуството – художници, писатели, интелектуалци от Европа и Америка, идващи на частни посещения, както и от местни интелектуалци, привлечени от романтиката на мястото. Осъществява се интеркултурен обмен, в резултат на който постепенно се изтъква архитектонната и архитектурната особеност на мястото и това води до поставянето на късносредновековната крепост и селището под закрила като паметник на културата. Това на практика означава, че жителите нямат право да променят структурата на къщите си и въобще външния им вид. От своя страна този акт води до намаляне на икономическия потенциал на селището (поне като първоначална реакция). През 60-те години е налице мигрантска вълна (по икономически причини), най-вече към Германия, едва около 20 години по-късно завръщането на мигрантите оживява икономическата ситуация – започват да се санират някои от старите къщи, построяват се малки ресторантчета и магазини.

В Моливос вече се е състояла дискусия за това какви са приоритетите на града в търсене на характеристичност, как да се реновират къщите, за да се постигне модерност на жилищата, без да се губи специфичният стил на острова. В Ересос, напротив, появяват се сгради от бетон в модерен стил, за да се привличат туристи и да се печели. Туристите, пътуващи и почиващи в Гърция, имат определени очаквания и поради тази причина новото строителство прави лоша “имитация” на стила на старите къщи (например бели къщи с боядисани в синьо прозорци). В Моливос и в селата във вътрешността на острова нещата изглеждат напълно различни. Поддържането на вида на къщите в Моливос се реализира с традиционни средства (например зидан камък за долната част на къщата и дърво за горната), именно за да се запази стила на града. Става ясно, че това се възнаграждава точно в сферата на туризма, поради запазването на атмосферата на града чрез този стил къщи и че това е едно познание, което жителите на Моливос придобиват именно чрез чуждото не-гръцко присъствие. Постепенно самоосъзнаването се преобръща от “Ние не сме Кикладен, ние нямаме бели къщи, които туристите така обичат” във въпроси “Какво имаме ние за предлагане? Какво е типичното за нашия регион? Какво можем да предложим на чуждите?”

Модерният свят идва в селата. Когато през 80-те години първите гърци се завръщат на острова след около 15-20-годишна икономическа миграция, те донасят удобствата на градския живот от Средна Европа на Лесбос – къщите се покриват с дъждоустойчиви покриви, строят се бани, кухните се обзавеждат с модерни уреди, появяват се хладилници, перални машини и телевизори. В селата от вътрешността на острова множество къщи на възраст 200-300 години се реконструират. Напротив, в Моливос функционира наредбата, че къщите трябва да съответстват на архитектурния стил на селището. При всяка промяна се издирват специални строители, майстори и художници за техниката, цветовете, формите и материалите, които да съответстват на автентичната естетика на архитектурата или да са най-близо до нея. Може да се каже, че с увеличаването на туризма и връщащите се мигранти, т.е. с притока на средства, у местните хора се появява потребността от изтъкване на автентичната естетика. Модерен градски стандарт – да, но в амбиента на локалната естетика. Дори днес когато в някое от селищата от вътрешността на острова се ремонтира някоя стара къща (с конкретен повод), къщите в Моливос се възприемат като ориентир и дори образец: “В Моливос боядисват рамките на прозорците в тъмночервено, а не в синьо като Санторини!”

Локалната естетика. Тази чувствителност към локалната естетика обаче не се споделя от всички завръщащи се мигранти. В последните години поради хаотичната политическа ситуация във Венецуела на Лесбос се завръщат мигранти от южноамериканската държава. Във Филия например, едно село с непокътнато местно ядро едва на 20 км. южно от Моливос южно към вътрешността на страната, се появяват къщи, които са в стила на атинските преградия и имат парвенюшки вид, те израстват в една селска среда като НЛО. Всички знаят, разбира се, че това е въпрос на много пари, както и на разрешително за строителство. Ефектът от тези НЛО е, че поразително нараства съзнанието за естетическото качество на старите къщи. През 50-те години богатите венецуелски бегълци финансово са подпомагали своите роднини (например за подобряване на инфраструктурата на града) и от благодарност училища и улици носят техните имена, но днес те представляват социален проблем със своите милиони долари и със своето ретроградно мислене и представи от миналото.

Локалната идентичност на острова не се репрезентира само чрез архитектурата на къщите и строителните ансамбли на селата. Гръцката държава подкрепя локалните особености в това отношение като дава пари за селски кооперативи, в които домакините да приготвят традиционни ястия по стари рецепти и да ги продават на туристите (независимо дали са от Атина или от чужбина). Сред тях са Глико – захаросани плодове, сватбен марципан, трахана, набран от планината риган и планински чай, кекс и сладкиши. В заключение, позицията на авторката е, че с предлагането на собствената специфика на острова, както и на всяко село, се усилва и затвърждава локалната идентичност.

2. Torsten Eger - Auf der Durchreise: Wieviel Ortsbindung braucht der mobile Mensch? Soziale Beziehungen sind wichtiger als der Wohnort - In:Forschung Frankfurt, Forschung aktuell 1/2005, 50-52.(Авторът Торстен Егер завършва социология и политология през 1999 и 2000 г. в Университета във Франкфурт. Работи в областта на обществените науки, а от 2001 работи по докторска дисертация “Локална идентичност във Франкфурт на Майн” с научен ръководител проф. Мариане Роденщайн)

Т. Егер започва изложението си с това, че около 45000 нови граждани годишно идват във Франкфурт, също почти толкова го напускат. Числото на гражданите се променя в посока плюс и минус поради професионален и пространствен мобилитет. За индивида е все по-трудно да бъде засечен трайно на едно място. Именно мобилният човек развива конпеж по вкореняване в определена общност, на определено място. Тезата на американския социолог на града RichardSennett[1] е, че емоционалните предпоставки на съвременното работене активират този копнеж, особено в условията на съвременната заплаха да се изгубиш в нищото, да се провалиш в процеса на постигане на идентичност чрез работа. Тези условия подтикват хората да търсят някъде другаде връзки и дълбочина. По повод на тезата на Sennett, че подвижният човек търси локално пространство, място за живеене като компенсиращо, идентитетосъздаващо, обществено закрепостяване, се развива една дискусия, в която се съпоставят за и против тази теза. Тази теза обаче за немските отношения още не емпирично проучена.

Дисертацията на Егер на тема “Локална идентичност във Франкфурт на Майн” е в рамките на интердисциплинарната програма “Европейския град и регионалното развитие”. При това той не се води нито от потенциалната концепция как човек става франкфуртер, нито каква е оразличителната характеристика от другите градове. Той изследва един от най-мобилните градове на Германия и дали е необходимо за мобилния индивид да развива локална идентичност, относително свързана с мястото и в случай че не е така, какво конретно се среща на това място.

Социалните отношения и тяхното влияние върху индивидуалната идентичност. Към концепцията “локална идентичност” се отнасят социологическите изследвания на идентичността, предимно на американския социален психолог GeorgeHerbertMead (1863–1931)[2]. Той схваща идентичността като интерсубективен процес на егото, върху което рефлектира част от личността, възрастта, обектът на рефлексия. Mead разяснява това със своите размисли върху генерализираните други – “да вземеш ролята на другите”. Индивидуалният процес на коструиране на идентичността се отнася и към другите, към собствената позиция на другите индивиди, но също и към позицията по отношение на различните аспекти на общата дейност, което американският психолог ErvingGoffman[3] по-късно описва като “свят на социалния опит”. За локалната идентичност се взема под внимание означаващото отношение между егото и възрастта, азът, както и категорията пространстно, по-конкретно социално конструирано пространство. Социалните влияния и отношения са значещи за индивидуалната идентичност. Локалната идентичност смята, че единицата развива значителни връзки за принадлежност към място, които въздействат върху нейната индивидуална идентичност.

За изследването на локалната идентичност на индивиди с висока професионална мобилност, авторът е направил през 2004 32 интервюта с местни и придошли жители на Франкфурт, които са между 30 и 40 години и нямат деца. Местните се репрезентират от професионалната група на учителките и учителите, придошлите - от специалистите в областта на информационните технологии с висока степен на мобилност. Според контрастността, която се поражда между тях се конструират типове и се реконструира особеността им с методите на т. нар. “обективна херменевтика”. За мобилността често средство към целта е принадлежността към едно конкретно място. Анализирането на отделните случаи показа, че тезата на Sennet не е автоматично работеща без изключения. Интервюираните IT специалисти например копнеят по принадлежност към едно определено място. Градът Франкфурт е за тях едно средство към целта - тук те реализират своето партньорство, откъсвайки се от родителите или описват Франкфурт като един град пътьом, който съответства на техния актуален стил на живот. Противно на това местните учителки и учители подчертават своето вкореняване в общността, като израз на тяхната висока, многопластова социална интеграция, относително социално в-местяване (Verortung) в съответната среда. Три конкретни анализи на случаи – една учителка и двама IT специалисти онагледяват резултатите.

Местната учителка. Случай 1. Учителката се чувства във Франкфурт вкоренена традиционно в този град, тъй като тук е нейното детство, и нейното семейство от много поколения живее в този град. Връзката си с мястото тя приема като “съдбовност по рождение”. Централният аспект на нейната градска традиционност е високата социална интеграция в един голям род, с който тя живее в голям общ “дом”. В нейното социално “у дома” тя се чувства родена, но това се отъждествява и с материалния й дом. Тя е интегрирана в семейството, но и в многопосочни, всекидневни, социални връзки с приятели, познати, колеги от работата, съседи, както и в дружества. Тя се ангажира активно, в което се репрезентират функциите й в семейството, средата, от която произхожда, както и в града Франкфурт. Със своите социални контакти тя усвоява пространството. Най-значима е връзката й с дома, следвана от дейностите й в определени квартали на града и накрая в общоградското пространство. На “градската сцена” тя прави възможни собствено важните за нея, социални опции за дейност в един градски модерен живот. Тя не се чувства никога сама в града, тя “владее” тази самота. Градското пространство, което тя по саморазбиране нарича Франкфуртско място и така го локализира, й се доверява. Ако тя изгуби връзката си със социалната система, нейната принадлежност към географското място не би могла да компенсира социалната загуба.

Мобилните IT специалисти. Случай 2. Те живеят временно във Франкфурт, защото са получили работа, но сьщо така имат социални, градски дейности, които са важни за техния актуален стил на живот. Те не могат да си представят, че ще живеят в друг голям град за момента. За тях са важни истинските отношения между стила на града, мобилната професионална дейност и социалните градски структури. В града Франкфурт, в който те по-скоро не са имали желание да живеят в по-ранен етап, сега им допада градскостта и социалния живот, без който те не биха могли да останат задълго свързани с този град. Централен момент в техния житейски ориентиран стил е тяхната потребност да бъдат мобилни и да продължат да се местят, както и планират. Независимо от завързаните контакти в средата, те не биха искал да се “в-местяват”. За тяхното по-нататъшно преместване е важно, че те нямат семейни отношения във Франкфурт. Те носят своето “у дома” и тяхното чувстване добре осмисля и функционализира градът Франкфурт като преходен град, като нещо пътьом. Независимо че вероятно заради удобството, те ще си купят жилище, това не означава намерения да усядат във Франкфурт.

Случай 3. Мобилният IT специалист има намерение да остане, заради своята партньорка, не заради ежедневните или социални връзки на конкретното място. Потребността да бъде с партньорката си определя неговите действия. За него мястото за живеене е във всеки момент променимо. Той избира този град професионално също и защото е бил по-рано в това пространство. Близо до първото място, на което е живял, живее партньорката му. Тя му предлага социално “у дома” – общото им жилище, което се превръща в социално “гнездо”. Активната социална интеграция не е значеща за него. Липсващите контакти се компенсират от партньорството. Затова кварталът и въобще градското пространство едва ли играят роля за неговите социални дейности. Той възприема квартала като общоградско пространство, неговите стереоскопични изображения са клиширани – високите сгради се явяват за него като синоними на банки и пари, римските разкопки като туристическо място и т.н.

Значение на социалните контакти. Тези три анализирани случая потвърждават от една страна тезата на Sennett, че противопоставянето на IT специалистите и местната учителка не е необходимо, но че локалната идентичност се развива относително чрез свързанността с мястото. На мястото на локалните връзки при тях идва напр. обръщането към партньора или изборът на един стил на живот, обърнат към преживявания в рамките на пътуването и преместването. От друга страна други, непредставени в този текст примери систематично сочат, че индивидуалните социални отношения, преди всичко произхода и семейството, както и приятели, мрежи и принадлежност към дружества са същностни параметри на свързаността с мястото и на локалната идентичност. Колкото по-малко индивидите са социално интегрирани, и/или се отнасят към социалната система, толкова по-голяма е тяхната готовност (отново) да се преместват и да имат собствено жилище. Ако се конструира локална идентичност, свързана с едно определено място, то важен елемент от нейното конструиране са централните социални оношения.

3. Т. Н. Кувенева, А. Г. Манаков - Формирование пространственных идентичностей в порубежном регионе, 2003 (Авторите: Татяна Кувенева е директор на Център по социологическа и маркетингова информация, в Псков, Андрей Манаков е кандидат на географските науки, доцент в Псковския държавен педагогически институт им. С.М. Кирова)

Целта на изследването е да се заяват етническите, културно-историческите, политическите и съвременните административни граници във формирането и динамиката на териториалната идентичност на различни равнища. За това е необходимо да си отговорят на следните важни въпроси – какви са факторите, влияещи върху териториалната идентификация на хората, каква е връзката между териториалната, политическата и етническата идентичност, каква роля в колективната идентичност на населението играе националната, регионалната и локалната идентичност.

Регионалната идентичност традиционно се отнася към едно от нивата на териториалната идентичност. В това време националната идентичност в битовите представи обикновено се асоциира с етническата идентичност. Научната категория национална идентичност на пръв поглед се разполага в друга плоскост с понятието регионална идентичност. С появата в европейската наука през 19 в. на концепцията за нация-държава се заражда и вече станалата класическа политико-географска триада – държава-нация-територия, не толкова свързваща националната и политическата идентичност, колкото поставяща националната идентичност на най-високия етаж в йерархията на териториалните идентичности.

`Уровень идентичности`	`Территориальная идентичность`		`Политическая идентичность`		`Этническая идентичность`
`Верхний`	`Наднациональная (цивилизационная)`				`Суперэтническая`
	`Национальная`	`Государственная`		`Собственно` `этническая`
`Средний`	`Региональная`				`Субэтническая`
`Нижний`	`Локальная`				`Этнографическая`

В условията на отслабване или криза на националната идентичност регионалната идентичност може да бъде нейна конкуренция, да придобие политически отенък. В стабилното общество с устойчива национална идентичност, регионалната не може да излезе на първи план в йерархията на териториалната идентичност. В обичайни условия тя се проявява при формирането на определена система от ценности и норми на поведение у жителите на определен регион. Както показват изследванията на авторите, дори в условията на политическа стабилност, приоритетът на локалната и регионалната идентичност над националната е типично явление за селските местности, както и за новите “приграничия”. Съществува гледна точка, че в руската култура е отслабена способността към самоорганизация на пространството, а повече й е по душа не чувството за регионализъм, а за “аспатиалност”, т.е. външнопространственост. Аспатиалността е специфически понижена реакция на руската култура към географското пространство, в частност към разстояние, граница и място. Защитниците на тази идея подчертават неслучайността на факта, че в руската култура местният патриотизъм много ясно се заявява в рамките на административните единици: Равнодушието към мястото у руснаците прераства в равнодушие към границите, те напълно се отдават на тези граници, които са за тях държавата и безропотно адресират своя местен патриотизъм към тази губерния, област или край, които на картата се покриват от руската власт.

Алтернативната гледна точка се явява представата, че в Русия, както и в много държави по света, административното делене в крайна сметка, на нивото на субектите на федерацията в тендециите съвпада с историко-културните райони. Дадените историко-културни райони не пораждат административни граници, а по-скоро сами подтикват към формирането на вътрешно делене на страната и очертаването на културни граници. За заявяването на региони в Русия, съответстващи на историко-културни райони, се предлага използването на критерия за възраст на теритиорията, който следва да се отчита от началото на споменаването й в качеството на формална или неформална единица. Тези две гледни точки имат право на съществуване, т.е. отговорът на въпроса за взаимозависимостите между политико-административните и културните граници не е така прост. Но безусловно от гледна точка на формирането на териториалната идентичност на всяко ниво принципно значение има историческа зрялост или устойчивост на политико-административните граници, определяема давност и продължителност на съществуване на тези граници. Отчасти политико-административните граници от минали епохи се изявяват в ролята на съвременни или реликтови културни граници. По аналогия с това можем да говорим както за съвременна регионална идентичност, така и за териториална идентичност в рамките на историко-културни райони, която постепенно се изтрива в масовото съзнание, благодарение на установяването на новите административни граници.

Емпиричният материал на изследване включва “новите” руски приграничия, т.е. граничните райони на Русия с Естония, Латвия и частично Беларус. Тази етнокултурна граница само в рамките на 30 години е държавна граница. Преди това 7 века пропорцията е обратно – 5 века е била политическа граница, а само 2 века - 18-19 в. е имала административен статус.

Псковската област е една от централните в изследвания регион, а той има висока динамика на административните граници. Псковската област е създадена през 1944, но в тази година се оформят само северната и североизточната съвременна граница (с Ленинградска и Новгородска област), останалите граници (с бившите Тверска и Смоленска област) се установяват през 1957-58 г. след ликвидацията на Великолукска област. В средните части на областта в първата половина на 20 в. се появяват редица кратковременни административни граници.

Етносоциалната специфика на приграничните райони на Псковска област определят забележителни родствени или дружески връзки на местните жители с населението от съседните държави. Така например, всеки трети жител на района, граничещ с Естония, има в тази страна роднини и всеки пети човек – приятели или познати. Аналогична картина се наблюдава в приграничните райони с Белорусия – всеки четвърти има сред своите роднини белоруси, а всеки пети жител на района говори белоруски.

Според резултатите на изследването, сред различни равнища на териториална идентичност селското население от приграничните райони на Псковска област отдава явен приоритет на локалната идентичност. Второ място заема регионалната идентичност и едва трето – националната, примерно равни позиции имат държавната (гражданин на Русия) и собствено етническата идентичност. Регионалната и националната идентичност за това население се оказват по-малко значими от например идентифицирането по възраст и професия. Също така трябва да се отбележи, че с приближаването към границата на Естония и Латвия за местното население нараства значимостта на етническата идентичност, която отпраща държавната идентичност в по-ниска позиция.

Като най-важни за съставянето на националната идентификация селските жители от приграничните райони считат – на първо място езикът, а на второ родната земя и природа. Т.е. дори в националната идентификация разбираемо достатъчно широко, значително място се отделя на териториалната (локална и регионална) идентичност. Трето и четвърто място в структурата на националната идентичност заемат културата и историческото минало. Следват такива признаци като обичаи и обреди, черти на характера, външен облик, религия. Общата държавност заема последна позиция в реда на съставляващите националната идентификация, което в общи линии потвърждава извода за занижената роля на гражданството в общата структура на идентичността на селското население, живеещо в близост със сравнително млади държавни граници. Особеностите на националната идентификация са изведени с помощта на серия от въпроси, посветени на стереотипните представи за Русия в сравнение със съседните страни (Естония, Латвия и Беларус).

По отношение на понятието локална идентичност, около половината от запитаните селски жители на приграничните райони считат, че местното население има отличителни особености – говор, поведение, въобще културни отлики. Локалната идентичност често отстъпва на идентификацията по възраст и професия. Във всекидневния живот на населението от селските местности в приграничните райони на Псковска област се отдава приоритет на локалната идентичност и вследствие на това се преструктирира йерархията на териториалната идентичност от върха надолу: от локална и регионална към национална и наднационална. Само с промяната на своето поселение, човек осъзнато отдава приоритет на по-високи нива на териториалната идентичност в зависимост от отдалечеността и характера на преместването, типа пресекаеми административно-политически и етнокултурни граници. Това се потвърждава от наблюдения върху преселници в Псковска област от други региони и други бивши съюзни републики.

Като общ извод изследването доказва, че държавните, административните и етническите граници играят съществена роля във формирането и последващата динамика на националната и регионалната идентичност. В този план особено значение имат такива характеристики на границите като тяхната историческа зрелост и степен на проницаемост, определящи съотношенията на техните бариерни и контактни функции. От тази гледна точка е показателен примерът на Псковска област, която не само граничи с три млади държави, но и разполага множество вътрешни историко-културни граници, останали в наследство от бивши политико-администратинти и етнически граници.

Статията не е посветена собствено за благотворителността, а на теориите на благотворителността, съществуващи в съзнанието на занивамащите се с нея, които така или иначе я мислят, вземат решения и ги обосновават. Материал за статията са 90 полуструктурирани интервюта с предприемачи благотворители (с малък бизнес) от три малки града на Подмосковието. Интервютата са събирани в рамките на проект “Създаване на благоприятна среда за благотворителност в Подмосковието”, реализиран от Института за джендерна и социално политика с поддръжката на Канадски фонд “Гражданско общество”.

Авторът реконструира два известни типа или две стратегии на благотворителността – личната и кооперативната. Интерпретацията в термините на теорията на идентичностите представена от локалните за благотворителя поведенчески образци е позволила да се охарактеризира общинния и обществения възглед на местното съобщество като пространство на благотворителна дейност. В емпиричните изследвания на социалната идентификация в качеството й на отправна точка често се взема когнитивния компонент на социалната идентичност (като установъчно образувание), по което при интерпретация на действащото лице се вменяват хипотетични поведенчески стратегии – кажи ми кой си, и аз ще ти кажа как се държиш. В дадения случай съразмерността на действащите лица с техния социален контест (малките предприемачи в малкия град) позволява да се отиде в противоположно направление – когнитивният компонент се реконструира по описанието на поведенческите стратегии. Интервютата с благотворители се оказват удобни за анализа и интерпретацията в руслото на избраната теория, в тази логика може да се интерпретира социалното поведение на всяко активно действащо лице.

В опозицията на термините социална и лична идентичност (по Теджфел[4]), може да се говори за локални аспекти на социалната идентичност, подразбирайки под локуса съобществото на малкия град. Също трябва да се има предвид, че делението на социална и лична идентичност не носи принципиален, а аналитичен характер. Теджфел, основоположник на теорията на социалната идентичнот, се опира на некоретната употреба на това понятие и предлага под социална идентичност на индивида да се разбира само “знанието за своята принадлежност към определена социална група и емоционалната и ценностна значимост на тази принадлежност”. Самата социална идентичност е резултат от самоидентификация в рамките на социалната група.

Събраните данни позволяват да се отделят две нива на действие на локалната идентификация, различаващи мащаба на благотворителната дейност. Разбира се мащабът на благотворителността е свързан с развитостта на бизнеса. И в някои случай личните мотиви могат да се поставят срещу целите на предприятието. Всяка благотворителност е свързана с тези роли, които предприемачът е готов да играе. Един от случаите е “домашна” роля, свързана с лични мотиви, които обаче се коренят в обществените отношения – напр. да се помага на училището на децата, да се подпомага войнското братство, където има много приятели от училище и т.н. Корпоративната и личната благотворителност се отличат по своите цели и мотиви. Наред с мащабите на просителите, става дума и за различно ниво на значимост на социалните проблеми, за решението на които предприятието насочва своите средства.

Употребата на понятието “идентичност” в дадения случай позволява да се свържат в едно мотиви, цели, мащаб, отговорност, характер на личностната въвлеченост и различната степен на свобода при вземане на решения. И всичко това заедно вписано в социалния контекст – какви те се представят на действащия индивид. Най-важен ресурс, в допълнение към ресурса на материалното, се явява дейността на локалната идентичност – възприятие на местното съобщество като територия на свободата за морални деяния.

[1] Sennett, Richard (1998): Der flexible Mensch – Die Kultur des neuen Kapitalismus, Berlin

[2] Mead, George Herbert (1934): Mind, Self and Society – From the standpoint f a social behaviorist, Chicago

[3] Goffman, Erving (1974): Das Individuum im öffentlichen Austausch – Mikrostudien zur öffentlichen Ordnung, Frankfurt am Main

Tajfel H. La catégorisation sociale // Introduction à la psychologie social / Dir. par S. Moscovici. P.: Larousse, 1972. Vol. 1.