Етнология, Фолклористика, Антропология (ЕФА) : ИДЕИ и ТЕРЕНИ

В своето изказване бих искала да представя някои от идеите, предложени в един текст на Майкъл Хърцфелд, който изследва динамиката или иначе казано диалектиката между локализъм и национализъм, върху примери от гръцкия остров Крит. Както е естествено за началото на 21 век, Хърцфелд следва едно деконструктивистко разбиране за историческите реалности и вижда в представата за нацията като единно и хомогенно цяло не нещо естествено и обективно възникнало, а по-скоро конструкт, плод на съзнателна идеологическа работа. В ролята на “конструктор”, на създател и “автор” се явява образованият елит, интелектуалците-хуманитаристи. И измежду различните интелектуалци със свой принос в конструкцията на националното Хърцфелд избира именно фолклористите, за да разгледа какво е тяхното специфично присъствие в спектъра между научното, идеологическото и откровено манипулативното.

Надявам се, че проследяването на този текст, който разглежда явления и проблеми от съседна Гърция, ще ни наведе на размисъл за мястото на фолклористиката в контекста на българската история и политика – по далечна или по-скорошна. И ще ни накара да обмислим още веднъж разбиранията си за локалното, националното и отношението между тях, а също и да проблематизираме нашата собствена идентичност на учени - фолклористи/етнолози/антрополози – една впрочем и бездруго доста разколебана идентичност.

Статията на Майкъл Хърцфелд е озаглавена “Локализмът и логиката на националистическата фолклористика: критски размисли”. (с уговорката за folklore=фолклор, но и на фолклористика) Излиза през 2003 г. в сп. “ComparativestudiesinSocietyandHistory”. (благодаря на Божидар). Авторът си поставя за цел да изследва едно парадоксално на пръв поглед явление, присъщо на фолклористичната продукция, свързана с о-в Крит: създаването на силно локалистични текстове, които същевременно са призвани да служат на една национална/националистична кауза.

По принцип целта на националната държава е да унифицира всички потенциално различни културни и социални общности и да ги постави в една обща рамка, така че локалистките настроения да не представляват заплаха от политически сепаратизъм. И което изглежда наистина пародксално, в някои национални държави най-хармоничната симбиоза между локализъм и национализъм се наблюдава точно в райони, които се смятат за маргинални, както в културно, така и в териториално и политическо отношение. Изучаването на тази деликатна проблематика трябва да държи сметка за различни нива, за да може да проникне отвъд ограниченията както на чисто локалната етнография, така и на общонационалната историография. Ако първата твърде лесно пренебрегва отражението на големите събития върху местните възприятия, то втората често пропуска да отбележи как националистките идеологии успяват да спечелят абсолютна лоялност дори – а може би най-вече - от страна на такива групи население, които трудно приемат намесата на държавата в по-ежедневни въпроси като например реда и закона.

В Гърция Крит предлага особено красноречив пример в тази посока. Това е остров, който не се радва на особен престиж в рамките на самата Гърция. Известен е преди всичко с постоянните кражби на добитък и жестоките кръвни вражди от типа на вендета. Другите гърци се отнасят презрително към тези практики, макар в основата им да стои същият етос на маскулинитета (мъжеството?, мъжкарството? мачизма?), който мотивира и националния героизъм. Има разбира се и по-положително натоварени емблеми на критската идентичност, но те са ситуирани доста по-далеч назад в историята. На първо място това е Минойската цивилация, която процъфтява няколко века преди полисната Атическа култура, смятана за люлка на западноевропейската цивилизация. На второ място е процъфтяването на италианската ренесансова култура в Гърция по време не венецианското управление на острова. Това е период на културен възход, когато съчетаването на местната фолклорна традиция с високата култура на Западна Европа дава плодове в различни области като драматични произведения, архитектура, изобразително изкуство, и особено местния стил на иконопис, чийто най-изявен представител е Михаил Дамаскинос, учител на родения на острова Ел Греко (Доменико Теотокопулос).

Как функцинират тези емблеми на местната идентичност? Хърцфелд отбелязва, че минойците са източник на местен патриотизъм, но същевременно се разглеждат като предшественици на най-високия връх в развитието на гръцката цивилизация – в Атина от 5 в. пр. Хр. В по-новата история следите от присъствието на чужди завоеватели – венецианци и турци - предизвикват известно неудобство, но все пак венецианците като европейци са много по-добре поставени от все още омразните турци - ориенталци, които понякога просто се игнорират. Цитирайки едно ръководство за събиране на фолклор на о-в Крит, Херцефелд изтъква, че критското народно изкуство се разглежда през призмата на близостта му с древната критска култура и с голямото влияние на Византия, като обаче се отрича някакво по-значимо влияние от страна на т. нар. окупатори. В този смисъл се насърчава съпоставката на фолклорни артефакти с антични образци, съхранявани в музеите, а пък например се пренебрегва фолклорът на мюсюлманското население на острова, което говори гръцки език и има сходни фолклорни жанрове. За критските, както и за останалите гръцки учени, местните традиции имат “общ древногръцки произход и свидетелстват за непрекъснатата приемственост на нашия национален живот”. (Мицотаки 1983)

Друга тенденция в местните фолклористични изследвания е стремежът да се докаже, че населението на Крит, въпреки своята маргиналност, е всъщност най-истинското и чистокръвно гръцко население, повече елини от всички останали гърци. Подобни твърдения, по думите на Хърцфелд едновременно бомбастични и отбранителни, са всъщност компенсаторна реакция на презрителното отношение от страна на гърците от други части на страната, най-вече на столичаните от Атина.

Тези идеологически обусловени предпочитания засягат не само фолклористиката, но и сфери като опазването на културните паметници и туризма. Забележително е обаче, че те се приемат еднозначно и от местното критско население. “Интелектуалците и селяните на отрова еднакво агресивно настояват на културната уникалност на Крит, но тя въпреки всичко остава твърдо прикрепена – както в научните трудове, така и във всекидневните стереотипи – към идеята за трансцендентната “гръцкост”. Устойчивостта на такива вездесъщи стереотипи поставя под въпрос съществуването на ясна демаркационна линия между образованата интелигенция и останалото население.

В ролята на медиатор – между академичния дискурс и всекидневните стереотипи, между официалната държавна идеология и локалните идентичности – Хърцфелд вижда местните учители, които по правило са и любители-фолклористи и често имат богати сбирки на местен фолклор. Събирането на фолклорни материали на местно ниво, в което се включени както учители, така и ученици, се разглежда като високопатриотична задача, принос към националната кауза. (Очевидно фигурата на местния учител на о-в Крит е донякъде аналогична на българския краевед, който има именно такава роля на медиатор и съществен принос в създаването, поддържането и институционализирането на местното знание за история или иначе казано на местните локалистки митове. Както това ясно показаха последните изследвания на Милена Любенова, Мариянка Жекова и Цветелина Димитрова върху проблемите на селищната история).

Разглеждайки различни фолклористични трудове, Хърцфелд показва, че за изследванията върху о-в Крит, и за гръцката фолклористика изобщо е присъщо подвеждането на локалните специфики под един общ наицонален знаменател, поставянето им в една твърда общогръцка рамка. За да очертае още по-ясно тази специфика, авторът прави паралел с фолклористичните изследвания в Италия – една също така средиземноморска страна с антично наследство и със сравнително новосформирана национална идентичност, обединяваща голямо разнообразие от регионално специфични области. За разлика от Гърция обаче, центробежните сили тук са ясно изразени в политическия и културния живот и само един пример за това е фактът, че съществуват няколко регионални телевизи, които се излъчват на местните диалекти. Фолклористичната литература също следва този модел на относителна автономност на локалното спрямо националното. Като свой основен дълг италианските фолклористи виждат именно запазването на локалната специфика на отделните общности от хомогенизиращото влияние на националната култура. Различно е и отношението център-периферия. Докато за Гърция Атина е престижен и образцов модел на гръцкото, то водещата роля на Рим като столица на Италия се оспорва както в масовия дискурс, така и в локалните научни изследвания. Разбира се в този контекст сепаратистките настроения са ярко изразени, както се вижда например от борбата за самостоятелна република под името Падания със столица във Венеция. Единствено по времето на фашизма в Италия се провежда целенасочена политика за национална културна унификация, в която фолклристиката също е мобилизирана. Така или иначе, въпреки всичко Итаиля запазва своята цялост и продължава да съществува като “успешна” национална държава.

Причината за съществуването на тези два различни модела на отношението локално-национално Хърцфелд вижда в различните гео-политически ситуации, в които се намират двете държави. При своето формиране като национална държава Итаиля отхврля контрола на различни външни сили и пред нея не стои опастността от повторно завладяване от съседни държави, въпреки че продължават да съществуват напрежения в отделни гранични зони. Цялата й древна, средновековна и ренесансова история подчертава локалната автономия и вътрешните културни различия, както и безспорния й принос към “високата култура” на Западна Европа. От своя страна Гърция е доста по-малка държава с доста по-несигурно политическо положение. Донякъде основано на историческия опит, а донякъде и умишлено поддържано от редица правителства е чувството за уязвимост на гръцкат държава, изправена пред заплахата от повторно турско нашествие или от териториални претенции на други съседни държави. Към това трябва да прибавим и донякъде нясмешливото отношение на Западна Европа към Гърция като скромна останка от величаво минало, дълбоко опетнена от .годините на отоманско управление; двусмислена държава на границата между изтока и запада. В този контекст утвърждаването на културната хомогенност е от решаващо значение за целите на националната консолидация. Фолклорните изследвания допринасят със забележителна последователност и активност за постигането на тази цел. Макар че местните учители и други интелигенти се насърчават да събират фолклорни материали и да съхраняват традициите на всеки регион или област, те са служители на държавата и от тях се очаква да правят това по начини, които укрепват националното единство. Локализмът е потвърждение на националното единство, а не предизвикателство спрямо него. Макар че отвреме-навреме и на Крит се чуват някои локалистки “мърморения”, те са редки и краткотрайни узключения от един изключително устойчив модел на пламенна национална солидарност.