Етнология, Фолклористика, Антропология (ЕФА) : ИДЕИ и ТЕРЕНИ

Проблемът за човешките идентичности е проблем на модерното общество (Ганева-Райчева 2004: 16). Идентичността на българската общност в Голо Бърдо попадна в полезрението на обществения, а и на изследователския интерес едва след 1991 г. поради редица исторически и социално-политически предпоставености. Преди да изложа своите размисли върху идентичността на голобърдци[1], ще маркирам по-важните публикации за тях в България и Македония след 1991 г. с акцент върху тяхната еднозначност по отношение на етническото им дефиниране – очевидно съответно като българи у нас и македонци в Македония. Така всъщност очертавам модела “преди” и “след” терена – предварителната категорична представа за етнически ясна идентичност, създавана в споменатите публикации у нас и в Македония, “преди” верифицирането чрез реалното запознаване със ситуацията в Голо Бърдо[2], и опитът за значително по-обективна картина на разколебаната идентичност на общността “след” работата на терен чрез излагане на всичко на практика видяно и осмислено в тази изследователска посока. Извън всякакво съмнение е, че преди създаването на СФРЮ Голо Бърдо е възприеман само и единствено като български регион (в Албания и в областта Македония), но в случая аз ще разсъждавам върху съвременното състояние на етническата идентичност на българите от този регион.

В литературата до Първата световна война интересът към българите от Голо Бърдо е доста активен, след 1944 г. обаче със затварянето на границите на Албания се прекъсва и контактът на България с тази общност и информация почти липсва. Св. Елдъров споменава една-единствена публикация в областта на историографията на автор от Института по балканистика - БАН от този период[3]. Общественият и научен интерес се възроди след 1991 г. В съвременната българска научна литература присъстват няколко сборника, посветени на българите от Голо Бърдо (Българите извън България 1997; Алманах 2001; Алманах 2005), както и историческото изследване на Св. Елдъров, чийто обект са българите в Албания в периода 1913-1939 г. (Елдъров 2000). Почти всички статии и студии по темата (публикувани в посочените или други сборници, както и книги), засягат относително частни проблеми: отразяват няколкото експедиции, осъществени сред тази българска общност (след 1991 г.), през призмата на различни изследователски аспекти (Бояджиев 1997а, б; Миланов 2001; Мангалакова 2004, Тончева под печат а), предлагат поглед към историческата съдба на общността в определен отрязък от време (Елдъров 2000, Елдъров 2001а; Елдъров 2001б), разглеждат езикови и лингвистични проблеми (Асенова 1997; Харизанова 1997а; Харизанова 1997б; Асенова 2005; Петкова 2005; Христова 2007), представят топонимията в региона (Жалов 2005), разглеждат частично или по-детайлно традиционната култура на някои от селата в Голо Бърдо (Благоев 1999, Цонева 2001; Тончева под печат в), засягат традиционната песенност в региона (Жалов 2008; Тончева под печат б). Прави впечатление, че във всички тези текстове по подразбиране това население се приема за и се назовава българско. В случаите, когато се засягат аспекти на идентичността, фокусирането обикновено е върху статутът на общността в Албания като малцинство и по-рядко върху самозаявяването. Изключение прави статията на Г. Благоев, чийто обект са традиционните празници и обичаи на българите мюсюлмани от Голо Бърдо (Благоев 1999), но в която се отчита нерядкото самоидентифициране на нашите сънародници като „македонци” под влияние на македонската пропаганда, както и статията на Т. Мангалакова (Мангалакова 2004), която регистрира променливата идентичност и полемизира българските и македонските претенции за влияние в тази област (както и в областта Преспа, чиято историческа съдба е сходна)[4]. Но така или иначе, за колебания в етническото самоопределяне рядко се говори, още по-малко за динамика в идентичността, под влияние на различни стимулиращи фактори (за които ще стане дума).

В Македония с изключение на книгата на д-р М. Филипович, публикувана още през 1940 г. (Филиповић 1940), в периода 1945-1991 г. (до обявяването на независимостта на Република Македония) Голо Бърдо е обект на сравнително слаб научен интерес. Във всички последващи изследвания голобърдци са назовавани и са интерпретирани като македонци и като част от македонската диаспора на Балканите. Македонците от Голо Бърдо попадат в изследователската територия на Н. Лиманоски, който задълбочено проучва македонците мюсюлмани и тяхната история, традиции, култура (Лиманоски 1992; Лиманоски 1993), тъй като общността в Голо Бърдо е преимуществено изповядваща ислям. През 2004 г. като резултат от съвместна работа на македонски и албански етнолози и изследователи се реализира теренна работа в областта Голо Бърдо (частта в Албания), чиято главна цел е “да се идентифицират механизмите, които са причина за устойчивостта на това македонско население в пределите и покрай неговата неволна позиция от турското средновековие до началото на 20 в., и особено в последните 80 години, които народът идентифицира като сръбско, българско, Зогово, Енверово време, както и в съвременни условия, в т. нар. демокрация” (Светиева 2006: 14). Резултат от този проект е сборник (Голо Брдо. Живот на граница 2006), в който македонски и албански автори (последните произхождащи от Голо Бърдо) изясняват конкретни проблеми, свързани с идентичността и статута на македонците, живеещина границата на Албания и Македония, в областта Голо Бърдо (Светиева 2006; Мазнику 2006; Фетаху 2006а; Фетаху 2006б; Трпески 2006;), с традиционната им култура и по време на социалистическия период (Здравев 2006; Цветановска 2006; Ашталоска 2006), с религията и религиозното съжителство (Цварку 2006; Ибрахими 2006), с границата и нейното историзиране в културната памет на общността (Ристески 2006), с езика и народната терминология в региона (Ристески 2006б).

[1] За регионалното назоваване на местното население аз се спирам на „голобърдци” (вместо голобърденци, голобърдчани и т.н. варианти, използвани от други автори в България), тъй като това е назоваването, което използват те самите и неговата употреба ми се струва най-коректна (независимо че то реално е диалектно,а не книжовно).

[2] В осъществени 3 експедиции, организирани от Българската федерация по спелеология и Асоциация за антропология, етнология и фолклористика „Онгъл” – 16-23 юни 2007 (с. Стеблево); 29 март – 5 април 2008 (гр. Тирана); 31 май – 6 юни 2008 (с. Стеблево, с. Кленье, с. Вормица, с. Требища).

[3] Бобев, Б. – По въпроса за българското национално малцинство в Албания след края на Първата световна война. – Векове, 1985, №4, 40-45 (Елдъров 2000: 8).

[4] Но която, трябва да отбележа, цитира информаторите си в “превод”, т.е. не на езика или диалекта, който говорят, а на книжовен български.