|
На актуални теми
За връзката между наука и демокрация
(културноантропологична интерпретация)
За масовата публика културната антропология все още остава неясна и някак екзотична научна дисциплина. Гастролите в радио- и телевизионните студиа на един културен антрополог не надхвърлят рамките на talk шоуто не толкова заради неговите лични качества, колкото заради господстващата у нас нагласа „дума дупка не прави“, което означава също, че се приема за нормално да се говори едно, а да се върши съвсем друго. За съжаление не са малко и специалистите, които използват термина културна антропология само, за да привлекат вниманието на аудиторията без в действителност да си служат с нейните методи.
Културната антропология най-общо е научна дисциплина, която се опитва да опише спецификата на човека (anthropos, гр.), сиреч мисленето, посредством анализ на всекидневието, общественото устройство, устно предаваните знания, норми, вярванията, ритуалите и изобщо чрез онова, което се приема за общоприето, което всеки прави без да се замисля и което се назовава cultura, тъй като не е natura (природа, лат.). Така в резултат се получават специфични (но понякога и неочаквано повторяеми) за всяка общност светоглед и ценностна система, които остават неосъзнати и неизречени вътре в самата общност.
През последната седмица в Народното събрание заваля дъжд от законопроекти за Българската академия на науките и създаде, заедно с предаването „Референдум“ на БНТ 1, възможност чрез сравнителен анализ със средствата на културната антропология и сродните й дисциплини да се обясни за какво всъщност става дума, когато настоящото българско правителство и сивите му кардинали пледират за реформа в БАН. Зная, че днес написаното ще остане неразбрано, а най-вероятно и непрочетено, но все пак си мечтая, че след няколко десетилетия, когато българска наука вече няма да съществува (до няколко месеца предстои закриването й) и когато написаното на български език ще бъде изследователски обект за някой китайски или индийски славист, той ще си каже: „България престана да съществува, но това не е било неочаквано; имало е хора, които са разбирали какво става“.
Сигналът за тревога дойде през декември 2008 г., когато тогава още малко известният Симеон Дянков заяви, че науката може да се финансира от продажбата на имотите на Българската академия на науките (?!?). Може би науката няма нужда от сгради и може да се прави по сергиите на Женския пазар? Не, по-вероятно експертът по всичко е имал предвид, че България ще финансира чуждестранната наука. Впрочем, правил ли е някой статистика колко плаща българската държава за експертиза и консултации: в областта на екологията, на качеството на храните, за оценка на лекарства, за информационни технологии и за какво ли още не? И ще плаща още повече, защото й се свиди да плаща за поддържането на собствени специалисти.
След по-малко от година, през есента на 2009 г. дойде прословутата реплика за „феодалните старци“ в БАН на – вече министъра и заместник министър-председателя – Дянков. Феодали или робовладелци, нека приемем, че това е част от политическата риторика, наследена от историческия материализъм, но старци? Не е ли това подтик към дискриминация по възраст? Никой не го забеляза. Стари или млади – не това би трябвало да бъде въпросът, а: можещи или не можещи. За втори път пролича, че подходът на Симеон Дянков към науката в България и конкретно към най-голямата научноизследователска структура в страната е ирационален. Той не почива на каквото и да било проучване върху организацията и ефективността на научните изследвания в България. Той почива върху обидата на отхвърления, на неприетия в научната общност БАН. Както е известно, преди години Симеон Дянков не е бил назначен на работа в Икономическия институт на Академията. Несъмнено това се е насложило върху цялостната му неудовлетвореност и всички останали обиди, които той е преживял в детството си.
Все пак, ако всичко опираше до Дянков, проблемът би бил решен много скоро. Той обаче получи пълна подкрепа от министъра на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов. През април 2010 г. той се задоволи да коментира изявление на председателя на БАН акад. Н. Съботинов с две думи: „старческа логорея[i]“. Отново липса на коментар по същество, отново позоваване на „недостатъка“ възраст. Отново защитниците на човешките права премълчаха, че става дума за призив към дискриминация.
Същевременно, в течение на повече от година (2009–2010 г.) между МОМН и правителството от една страна и БАН от друга течеше диалог от типа:
„Необходима е реформа в БАН“.
„Реформата в БАН е в ход“.
„БАН трябва да се реформира“.
„Реформата в БАН е към своя край“.
Единствено ръководството на БАН хареса т. нар. от него реформа, но и никой не можа да изкопчи от Дянков или от Игнатов как те биха искали да се реформира Академията. Тук сбърках. Всички, които искаха да разберат какво става и кой какво иска, разбраха. Разбраха, че за министрите на финансите и науката проблемът се състои в самото съществуване на БАН. Както се казва в баснята, която българите над определена възраст знаят от букварите,
„Вълкът казал на агнето:
мътиш, не мътиш водата, ще те изям“.
Б. Алексиев
декември 2010 г.
(следва продължение)
[i]Логорея – поток от несвързани думи вследствие смущения в мозъка.
|